dimitar stoyanov

Днес е девети септември 2016 година. Някои хора, които срещнах днес, ми пожелаваха честит празник“ с пресилена веселост в гласа. Други развяваха черни знамена и държаха гневно-траурни речи. Та взех, че си зададох въпроса: празник ли е или траурен ден девети септември? Отговорът, изненадващо за самия мен, дойде бързо: нито едното от двете!

За мен девети септември не може да бъде празник. Определено съм съгласен с тезата, че този ден бележи началото на третото робство на България съветското. Но дали това е повод за траур? Не мисля! Да, девети септември ще висне като облак, заедно с Беласица стара и вече не чак толкова новия Батак, и в миналото наше ще хвърля своя мрак. Но вазовия стих ме кара да възкликна и по повод девети септември: Нека! За разлика и на пук и на чернознаменосците!

Да, аз знам историята и ще я помня, но отказвам да се самосъжалявам, да надигам вопли на професионална оплаквачка и да си късам дрехите в гняв и мъка пред някой комунистически паметник!

Ще помня жертвите на червения терор, но няма да превръщам самия себе с в жертва!

Ще помня как нашето царство сториха го в плян“ болшевишките орди, но по-напред, по-важно ще знам, че колкото и пъти да са опитали да ни завземат, поробят, окупират, анексират, изтрият от лицето на земята, ние българите, винаги сме оцелявали, освобождавали сме се, съединявали разделеното, побеждавали. По-напред ще помня, че което не те убие, те прави по-силен и че всички превратности на хилядолетната ни история са калили българският народ неимоверно.

Да се мисли другояче би обезсмислило жертвите и страданията на самуиловите воини; на изкланите хора в Батак, Перущица и Стара Загора, и всички други знайни и незнайни жертви на ятагана; на тези, които Българийо, за тебе те умряха“ по бойните полета край Сливница, Лозенград, Одрин, Чаталджа, река Черна, Дойран, Тутракан и Добрич; на онези, които изчезнаха в комунистическите концлагери на смъртта или излязоха от тях полухора. Не, тези жертви не са били напразни!

В мъченичеството на България аз виждам само едно нещо величие! Нито едно от трите робства не ме изпълва нито с жал, нито с гняв или страх, а само с гордост, самочувствие и вяра. Горд съм, че съм син на юнашко племе“, превратностите на чиято съдба отстъпват може би само на тази на евреите, а може би не, дори и на тяхната. Имам самочувствието, че българският народ, доказано от историята, е способен да възкръсва отново и отново от пепелта, като птицата Феникс, и да създава златни векове“ на несравним разцвет на култура и наука. Вярвам, че причината да не виждаме на хоризонта своя нов златен век е в това, че още не сме се отърсили истински от травмата на заробванията, особено на последните две.

За това не трябва нито да празнуваме, нито да се почерняме за девети септември. Този ден заслужава единствено да бъде отбелязван, но само мислено, не и на глас, просто като поредното препятствие, което вместо да спъне народа ни, го е научил да крачи по-високо. Да спрем да крием от самите себе си, че сме способни на тези по-високи крачки и просто да закрачим с тях напред!